Иван Данилов, ria.ru: Светът след коронавируса – защо ще завиждат на Русия
Автор: Иван Данилов, ria.ru Епидемията от коронавируса и съпътстващата я глобална икономическа криза катализираха някои процеси, чието начало бе поставено още преди 2020 г., но тогава те се движеха много бавно. В съответствие с известната максима, че понякога една седмица се равнява на десетилетия, то през 2020 г. се „ускори икономическото време“, а през 2021 […]

Автор: Иван Данилов, ria.ru

Епидемията от коронавируса и съпътстващата я глобална икономическа криза катализираха някои процеси, чието начало бе поставено още преди 2020 г., но тогава те се движеха много бавно. В съответствие с известната максима, че понякога една седмица се равнява на десетилетия, то през 2020 г. се „ускори икономическото време“, а през 2021 г. вече можем да станем свидетели на последствията от това ускорение, които ще покажат кои от стратегическите решения приети от различните държави в миналото бяха правилни, а кои от тях станаха катастрофални.

Но, най-важното последствие от „епидемиологичната 2020 г.“ ще бъде ускореният срив, или радикалното съкращаване на глобалните производствени вериги, към които ние привикнахме през последните двадесет години. Ако в началото на изминалата година искането „да се върнат обратно от Китай“ производствените мощности и работните места беше окачествявано като едно доста ексцентрично и лично решение на Доналд Тръмп и някои представители на неговата администрация, то сега т.нар. „решоринг“ или „оншоринг“ (т.е. връщане на производствата в западните държави или, в крайна сметка, в приятелски на Вашингтон и Брюксел страни от третия свят), стана общ, западен тренд, който многократно се усили от епизодите на остър дефицит на лекарства и средства за индивидуална защита в условията на пандемията.

Западните политически елити внезапно остро усетиха, че в условията на някакъв световен форсмажор, пред тях с цял ръст може да се изправи переспективата от потъване в дълбока криза, която ще бъде съпроводена от невъзможността да обезпечат собствените си граждани и икономики даже само с базови стоки, необходими за функционирането на една съвременна държава, дори и на ниво на късния ХХ век.

Пример за това е крайно грозният от морална гледна точка, но крайно логичен от гледна точка на политическия пиар и конкуренцията епизод с надпреварата за ваксините и съпътстващата я кампания от „черен“ пиар по отношение на руските и китайски разработки.

Това обаче имаше стимулиращо въздействие, защото внезапно стана ясно, че в условията на глобални предизвикателства статистиките на западните експерти, определящи рейтинга на „научна мощ“ на атлантическите държави и прехваленото тотално лидерство на „колективния Запад“ въобще не съществуват, или като минимум са крайно спорни.

Ако това се бе случило преди десет години, то би станало реален проблем за страните, които не са съвсем съгласни да живеят в свят, доминиран от американската геополитическа и технологична хегемония.

През 2010 г. САЩ все още имаха шанса да си направят правилни изводи от случващото се, да се концентрират върху реалното развитие на науката и да предотвратят ситуацията, при която водещите випускници от физическите и математическите им факултети да не искат да се занимават с научни разработки, а да се насочат към Уолстрийт, където да получават значително повече пари и обществено признание.

Но САЩ и Евросъюзът през 2020 г. си направиха или по-скоро продължиха да си правят други изводи и предприеха мерки за ускоряване на програмите по издигане на ръководни постове на представители на различни малцинства, да превъзпитават ядрените физици на семинари по „расова справедливост“, в рамките на които ги обучаваха да изпитват вина и да се извиняват на всички афроамериканци и други малцинства за това, че са учени и „бели привилегировани мъже“.

А битката с китайските и руски конкуренти в сферите на науката и високите технологии те се надяваха да спечелят с помощта на санкции, които макар и да причиняват сериозен дискомфорт, едва ли могат да окажат такова вълшебно въздействие на каквото очевидно разчитат задокеанските политици.

Още един вероятен тренд през 2021 г. ще стане глобалната инфлация. От една страна, за ръста на цените ще способства процеса на „доброволно-принудителното“ връщане на производствата от Китай, за което в един или друг вид настояват държавните ръководители на САЩ и Евросъюза, при което самият този процес неизбежно ще доведе до поскъпване на крайните продукти. А отделно от това, в страните от „колективния Запад“ производствените разходи и катастрофалния дефицит на квалифицирани кадри са значително по-големи, отколкото в страните от Юго-Източна Азия. Сега идва времето, когато западните държави ще берат плодовете от деформациите в образователните си системи, които произвеждаха много повече блогъри, инфлуенсъри и други подобни „специалисти по анализ на класовото потисничество, което противоречи на джендърната теория“, отколкото подготовката на инженери и квалифицирана работна ръка. Колкото по-силно американските и европейки политици продължават да се придържат към политика на протекционизъм и на опитите си да произвеждат всичко на своя територия, толкова по-скъпа ще става продукцията им.

Впрочем гореизложеният феномен ще бъде проблем основно на „колективния Запад“, а неговата острота ще зависи от амбициите на ръководещите го политици. Другият компонент обаче, глобалната инфлация, ще обхване целия свят, с изключение на незначителен брой страни, които доста преди пандемията се погрижиха да решат радикално въпроса с продоволствената си сигурност. Ако погледнем цените на голяма част от продоволствените стоки по фючърсни сделки на борсите в Чикаго, Лондон, Париж и Чженчжоу, като се започне от соята и се завърши със зърното, е видно, че те отбелязват сериозен ръст в сравнение с март 2020 г., а някои от тях, въпреки епидемията, достигат максимални нива и в сравнение с 2019 г. По оценка на комисията за Продоволствената програма на ООН, от високия риск да гладуват в буквалния смисъл на думата тази година са застрашени около 270 млн. души. И тук става дума само за глад, без да отчитаме икономическите и социални последствия от растежа на цените на хранителните стоки в тези страни, които сами нямат възможност да обезпечат населението си с такива.

За съжаление, ситуацията започва да напомня това, което се случи с цените на хранителните стоки след кризата през 2008-2009 г. г., когато косвеното следствие от мерките за стимулиране на западните икономики с помощта на печатниците за пари се изрази в глобална продоволствена инфлация. Епидемията има не само катализиращ, а и инхибиращ аспект. В резултат на нея, някои геополитически конфликти, включително териториалните конфликти в Южнокитайско море, конфликтът между САЩ и Китай за Тайван и Хонконг, а така също и конфликтът в Сирия, бяха временно замразени, което обаче не означава, че са изчезнали. За съжаление, през 2021 г. най-вероятно те ще бъдат размразени, а новата администрация на Байдън ще се представи чрез агресивни силови действия или поне с демонстрация на военна мощ, за да покаже, че „Америка се връща на международната сцена“.

Ако отчетем всички тези пост-ковидни тенденции, 2021 г. може да се превърне в годината, в която всички руски инвестиции, направени през последните години, включително инвестиции в наука, продоволствена сигурност и нови видове стратегически оръжия, ще се изплатят по много ясен начин. Независимо от това как точно ще се развият тези тенденции в бъдещето, Русия влиза в него с набор от ресурси и възможности, на които мнозина (въпреки всички рискове, които Русия със сигурност има) могат само да завиждат.

Източник „Гласове“

Превод: Никола Стефанов

Източник: http://epicenter.bg/

ЧЕТИ САМО АКТУАЛНИ НОВИНИ http://10bg.eu/

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Харесай ни във Фейсбук