Мирела Костадинова: Писателят Людмил Стоянов преживява три войни и три брака
Писателят Людмил Стоянов, заедно със съпругата си поетесата Мери Грубешлиева и драматургът Рачо Стоянов, са на гости на журналиста, режисьор и театрал Георги Крънзов. Приятелите вечерят в хола на домакина и разговарят на литературни теми. На една от стените е окачен часовник с кукувичка. На всеки тридесет минути кукувичето отваря вратичката и куква. Часовете обявява […]

Писателят Людмил Стоянов, заедно със съпругата си поетесата Мери Грубешлиева и драматургът Рачо Стоянов, са на гости на журналиста, режисьор и театрал Георги Крънзов. Приятелите вечерят в хола на домакина и разговарят на литературни теми. На една от стените е окачен часовник с кукувичка. На всеки тридесет минути кукувичето отваря вратичката и куква. Часовете обявява толкова пъти колкото показват часовниковите стрелки.

 

Людмил Стоянов, сериозен и мъдър човек, се радва по детски на кукувичето. Така е впечатлен, че с нескрита радост очаква появяването му.

 

В единадесет и тридесет часа съпругата му Мери му предлага да си тръгват вече. А той я моли:

 

– Нека почакаме още малко, да кукне и дванадесет!

 

Тя се съгласява и търпеливо изчаква полунощ, когато кукувичето отново отваря вратичката на своя часовник. Людмил Стоянов не откъсва поглед от къщичката с малкото птиче. А щом то се скрива, той се обръща към съпругата си и Рачо Стоянов и с доволна усмивка отронва:

 

– Сега вече можем да си отиваме!

 

Човешката душа дори в късна възраст остава дете…

 

Отново, съвсем по детски, често е разсеян. Веднъж поканва на обяд руски писател. Двамата мъже сядат около масата в малкия салон на ресторанта и си поръчват. След малко извикват Людмил Стоянов на телефона. Той говори и скоро приключва с разговора. Но вместо да се завърне при госта си, отива в друг салон, поръчва, донасят му ястие и започва да се храни сам. Руският писател през това време го очаква. В един момент решава да попита какво се случва със Стоянов. Сервитьорът го открива и му припомня, че гостът го очаква… 

 

Друга случка в Прага, в хотел „Алкрон“ също разказва за тази негова прословута разсеяност. На рецепцията му дават ключ, прикрепен на малък картон. Писателят пита „защо“, а рецепционистът отговаря: „Миналата година един българин отнесе ключа с металическата топка“. Людмил Стоянов се усмихва: „Аз бях този българин, ключът е в София“. 

 

Друг път, вече в късна възраст, посещава със съпругата си Рим. Уличен джебчия му отмъква 300 000 лири. В хотела Мери Грубешлиева е залепила цигара на долната си устна и му се кара майчински. „Това е Людмил: може един ден главата му да откраднат и той да не усети!“ А писателят се смее от сърце.

 

Разказват дори, че по време на Първата световна война винаги закъснявал за строя, за закуска, за проверка, често го наказвали и бил единственият школник, който не е произведен в чин.

 

Една от най-известните му творби, която излиза от печат през 1935 г. е повестта  „Холера“. Тя показва истински страшното лице на войната, пресъздава страданията на народа ни. Писателят я нарича „войнишки дневник“. В нея той описва личната си съдба в сраженията, собственото си страдание в холерните болници и лагери. А после и изтерзаното му завръщане в София.

 

Авторът ни въвлича в стихията на сраженията  и страданията на войниците, къртечния огън и гладът, който отнема последните сили на войниците. Ужасът на войната, който нажежава мислите, пробожда душата с най-острото, обърква възприятията за света. Книгата е неговото преживяно, изстрадано, изпепелено в най-дълбокото на неговата същност. Тя разказва за войникът, който изнася на плещите си цялата тежест на войната, човек с ограбен живот и премазан от глада и мизерията. Людмил Стоянов участва в Балканската, Междусъюзническата и  Първата Европейска война. Това потапя младите му години в горчивото, сякаш за да преосмисли целия му свят.

 

Първото си стихотворение „Косер войвода“ печата в сп. „Македонски преглед“. Развитието му като поет символист започва с отпечатването на поетичния цикъл „Замръзнали цветя“, после пише и други миниатюри, наситени със символистични образи. Сред тях е стихосбирката „Отвъд желязната завеса“, „Видения на кръстопът“, „Меч и слово“, „Светая светих“. 

 

Сред емблематичните му  творби са „Сребърната сватба на полковник Матов“, повестта „Мехмед Синап“, пиесите „Вълците пазят стадото“ и „Жълтата звезда“, романът „Зазоряване“. Отпечатва голям брой литературно-критически и публицистични статии, в които се вижда смелото му перо.

 

Издържа се главно от преводи – стихотворения на Лермонтов и Пушкин.

 

За българският читател превежда някои произведения на Шекспир, Байрон, Балзак, Гогол, Толстой, Достоевски, Чехов. Редактира сп. „Везни“ с Гео Милев, „Хиперион“ с Иван Радославов и Теодор Траянов, също „Театър-студия“. Пише театрални рецензии. Около него, съпругата му Мери Грубешлиева също се увлича по създаването на драми.

 

Той обича да беседва по различни теми свързани с обществения и културен живот. Дълбоко преживява всичко онова, което се случва в литературата ни. Не отстъпва от позициите си и е упорит. Някога е народен представител, председател на Съюза на българските писатели, директор на Института за литература при БАН. Във Виена го избират за член на Световния съвет на мира. 

 

Често привлича около себе си в кафене  „Цар Освободител“ Константин Петканов, Димитър Митов, Илия Бешков. Други старателно го избягват. Трудно се поддава на внушения и интриги. В личните си отношения е сдържан. Не избухва, афектите са му чужди, не ругае. От него не излиза клюка, така любима в писателските среди. Вълненията му често преминават в присмехулство. Колкото по-малко му допада онова, което някой разказва, толкова по-силно се смее.

 

Предпочита да слуша, отколкото да говори. Позата не му е присъща. Харесва простотата в отношенията между хората.

 

Не е практичен – при уреждане на житейски въпроси винаги има нужда от помощ. Отзивчив, застава зад човек в нужда. Реши ли да помогне – нищо не може да го спре. Върши услуги, звъни по телефона на влиятелни хора, дава препоръки. Заради неговата добронамереност към другите в света му се навъртат неудачници, хитреци и комбинатори. Непримирим е към бюрокрацията.

 

Готов е да прости човешки прегрешения, но не тъпрпи позата на непогрешимост. Не крие симпатиите и антипатиите си. Безкомпромисен е с литературните си противници. Всичко останало приема с кроткост. Не обича да се завръща към миналото си. 

 

Сред любимите му развлечения са обедите и вечерите в някой столичен ресторант – „Крим“, „България“, „Москва“ или край някое градско ханче. Често е със своята съпруга – поетесата и писателка Мария Грубешлиева, но предпочита и минутите на усамотение. Витоша не му е любимата планина. Нарича я „хладилникът на София“ макар, че понякога прави разходки до „Тихия кът“ с кола, а после се връща пеша по старото шосе от Златните мостове към Бялата вода.

 

Посещава вилата си в Драгалевци. Не пропуска да отиде с жена си на театрална премиера и се възхищават на актрисата Катя Зехирева. 

 

Роден е в село Ковачевица, където хората се занимавали със зидарство в Солунско и Южна България. Роден е на 6 февруари, стар стил, 1886 г., а не през 1888 г., както се знаело. Умишлено съобщил някога пред наборната комисия, че рожденната му година е 1888 г., за да не отиде в казармата. Истинското му име е Георги Златарев. Във времето се подписва и с други псевдоними Апостол П., Балдуин, Еразмус, Еремиа, Зоил, Кандид.

 

Баща му Стоян Златарев е родолюбец, селски учител с широки интереси. Бил зидарски работник в Солун и успява да завърши българската гимназия там. Станал учител в Ковачевица. Бащата събирал народни песни, които по-късно са отпечатани в Сборника за народни умотворения. Подгонен от гръцкия владика Неврокоп, е принуден да емигрира в България. Заради демократическите си убеждения е преместван като учител от село в село.

 

Майката на писателя Невена знаела много народни песни и приказки, които разказвала на децата си край огнището. Жена с твърд характер, но иначе нежна и чувствителна. Възпитава децата си на честност и истина. На нея Людмил Стоянов дължи любовта си към миналото и фолклора.

 

В село Карареизово (Станимашко) семейството едва преживява с учителската заплата на бащата. Малкият Георги ходи бос на училище до късна есен, но в книгите на баща си намира своя любим свят.

 

Семейството скита с влакове и каруци – Сливен, Карнобат, Асеновград и къде ли още не и живее в несигурност.

 

Людмил учи из различните села и градове, а после в Пловдив, където завършва пети и шести клас. Семейството се е увеличава още с пет деца. Бъдещият писател се терзае, че е в тежест на семейството и заминава за София, за да продължи учението си и да препечелва хляба си сам.

 

Пристига в София през лятото на 1905 г. и работи в Тухларните фабрики при Погребите, репортер е във вестник „Пряпорец“ и „Балканска трибуна“, а после и в други вестници. Записва се като слушател в Историко-филологическия факултет на Софийски университет.

 

Попада в кръга на Димчо Дебелянов, Николай Лилиев, Емануил Попдимитров, Христо Ясенов, Константин Константинов, Теодор Траянов, които образуват групата на символистите.

 

През януари 1907 г. с други студенти участва в освиркването на Фердинанд. „При откриването на новата сграда на Народния театър не бяха поканени никакви културни дейци, писатели и студенти. Отидохме при Георги Кирков да го посветим в нашите намерения. Той дружолюбно се усмихна: „То със свирки не става, братчета. Утре дългоносият ще ви пръсне като пилци. Все пак, на добър ви час!“

 

И наистина вечерта, когато княз Фердинанд, предшестван и последван от конна свита, излиза от двореца и наближава  Военното министерство, внушително множество е заело площада пред театъра и тротоара пред Градската градина. Чува се оглушителен писък със свирки. Политат снежни топки по каляската на величеството.

 

Смущението е голямо и сърдитата царска особа е разгневена. Не след дълго министър председателят Димитър Петков излиза на балкона на театъра и дава заповед на кавалерията да разпръсне тълпата. Стражарите подгонват хората по площада и в Градската градина с извадени саби и размахани бичове. От тогава Людмил Стоянов носи на лявото си рамо белег от полицейска сабя. 

 

Той е сред литературната бохема на София, която често няма покрив над главата си. Едно стихотворение за луната, обаче за него струва повече от една богата вечеря. „..За един красив залез бяхме готови да пожертваме един гуляй“. Той и неговите приятели ясно съзнават, че са обречено поколение, което ще бъде смазано. Мразят от дъното на душата си несправедливия и безнравствен обществен ред, монархията, угодничеството в държавата, раболепието.

 

Бедността го преследвала по стъпките му и в една студена зима остава без квартира. Чувствал се спокоен, защото, ако нямало къде да нощува ходел при някаква баба в Княжево. Жената го подслонявала, гощавала го с каквото има. Една вечер след полунощ, се запътил отново при старицата. Гласът на трамваите притихвал. Нямал и пари за билет. Тръгнал пеш до Княжево.

 

Когато пристигнал прозорчето на къщата не светело. Почукал. Никой не отворил вратата. Младият мъж пак похлопал. Съседът се показал през оградата и му казал, че жената още преди месец е починала. Натъженият писател тръгнал обратно към София пеша. Пристигнал чак на разсъмване. Нямал пари дори за чаша чай, който тогава струвал 5 стотинки.

 

Отбил се в някакво кафене, за да се постопли. Решил все пак да поръча чай и кифла. След това дълги часове чакал, за да дойде някой негов познат и да вземе пари в заем.

 

Един от близките му приятели е писателя Георги Стаматов. През октомври 1912 г. двамата писатели четат заповед за мобилизация, която е разлепена по оградата на Градската градина. Стаматов мълчи, скубе острата си брадичка и философски отронва: „Да, свърши човешкото. Сега започва онова, кучешкото.“

 

Мобилизацията разделя двамата мъже в различни посоки. Стаматов заминава в Разград „допълняюща батарея“, а Людмил Стоянов в своята батарея в Пловдив.

 

Балканската война повлича и други техни приятели – художници, журналисти, поети. Събират се в София отново след голямата национална катастрофа предизвикана от Фердинанд и неговата заповед от 16 юни 1913 г.

 

Участва като редник в боевете на Калиманско поле при Брегалница. Сръбските части там извършват срещу ротата му дванадесет атаки на нож. Скоро той напуска позицията. Разболява се от холера. Болестта се вихри в българската армия поради това, че войниците се хранят само с варена царевица. Нямат топли и удобни дрехи и обувки. Липсват всякакви санитарни грижи.

 

„Аз и моят другар Стаматко, също болен от холера, поехме обратно пътя към лазарета, гдето обаче не ни приеха, а ни препоръчаха да гоним дивизионната болница. Бях ранен в глезена и за да не се инфектира раната, Стаматко ме пренесе на гръб през жълтите води на Брегалница. „Свивай крака нагоре!“ – викаше той. Едва стигнали другия бряг, ние се проснахме между ниските храсти и се предадохме на волята на съдбата. Нямахме сили нито да вървим, нито да се движим. Болестта ни омаломощи до такава степен, че не можехме да различим изток от запад.

 

Така сме лежали в безсъзнание цяло денонощие. Чуха се стъпки и някой каза: „Ето ги бе, само че са хвърлили топа!“ Без да се уверят в какво положение сме, санитарите продължиха пътя си“, спомня си за тези страшни мигове авторът на „Холера“.

 

Людмил Стоянов още на другия ден се съвзема, силите му се завръщат. Неговият приятел, обаче не давал признаци на живот – посинял, с неподвижни очи. Писателят пълзи по лакти до шосето, където минават обозни коли към бойните линии и обратно. В каруцата си го взема възрастен войник, но щом разбира от какво е болен го сваля от нея. Оставя го в някаква полска болница. Не приемат Людмил Стоянов и в нея. Препращат го в холерна болница по пътя за Кюстендил. 

 

 

Когато се завръща в София, той е толкова слаб и изтощен, че по столичните улици приятелите и познатите му го отминават  без да го познаят. „По булевард „Цар Освободител“ се движеше пъстра охолна тълпа, която дори и не подозираше неизмеримите страдания на войниците  на Калиманското поле.

 

Пред вратите на Университета на улица „Московска“ бяха застанали неколцина студенти. Задната врата на двореца се отвори и се появи царската каляска. Когато застанах пред студентите, те се отдръпнаха от мен като от прокажен. Войнишките ми дрехи, преминали през машината на обезвъшляване, бяха така измачкани и толкова жалки, че може би съм напомнял призрак, дошъл от фронта при Брегалница да смути съвестта на охолните и безгрижните.

 

Каляската излезе бавно през вратата и величеството изгледа студентите. Погледът му се задържа върху мен, но веднага се отмести. Дали моят вид му направи впечатление, дали за това, че при всяка група хора това беше привично движение, той вдигна ръка и изкозирува. Никой не му отговори. Каляската изви на изток и препусна към храма „Александър Невски“. Очевидно величеството отиваше към двореца „Врана“.

 

В съзнанието ми останаха само дългият нос и бялата ръка, която бавно се повдигна към козирката и бързо се спусна.

 

В момента пред Народното събрание имаше голям митинг. Когато стигнах там, говореше Александър Стамболийски. Помня думите му: „За незаконната заповед на цар Фердинанд към нашите войски да нападнат сръбските позиции без обявяване на война той трябва да бъде обесен пред тоя паметник с главата надолу!“, спомня си Людмил Стоянов. 

 

В един период, срещу 30 лв. месечно, той живее в хотел „Империал“. Срещу неговата стая е настанен Пейо Яворов след трагедията с Лора Каравелова. Поетът е полусляп, изоставен и самотен. Двамата мъже се сприятеляват.

 

Разхождат се в Борисовата градина, обядват в „Средна гора“ и се застояват до късно на разговори. Яворов не говорел за случилото се в онази нощ с Лора.

 

Една вечер, когато двамата мъже стояли в стаята на поета, Яворов споделил с Людмил Стоянов, че много хора не го поздравяват вече, дори тези, на които е помагал. „Обвиняват ме, че съм я убил. Как е възможна подобна жестокост? Как мога да убия жената, която обичам повече от живота си? Нима няма на света жени, които се самоубиват? Нима, ако е вярно, би ми липсвал кураж да кажа на всеуслошание: да, аз я убих! И в единия, и в другия случай нали аз ще нося последствията?“, изповядва се той.

 

Тогава Яворов говори за свои литературни планове. По това време дори нямал пари, за да пие кафе. 

 

Трудностите в живота на Людмил Стоянов не стихват до тук. Когато започват бомбардировките над София, разпръсват софиянци в различни краища на България. Писателят и съпругата му Мери Грубешлиева намират спасение в Попово. Помещават се в една стая, която служи за кухня, спалня и приемна. Но заедно успяват да преживеят и този кошмар.

 

Тя е третата му жена, другите две си отиват рано от живота. В нея той намира както творческо, така и чисто човешко упование. Тя е по женски капризна, но той е търпелив и гледа философски на нещата. Винаги подчертава в разговори с приятели уважението си към нея.

 

В късна възраст двамата живеят на ул. „Неофит Рилски“ №61 в апартамент, който заедно превръщат в място за литературни разговори. Вратите му са отворени от сутрин до вечер. Тя не си позволява да е облечена в домашни дрехи, а е готова да посрещне гости и да сервира кафе с торта приготвена от нея. На шега приятелите му наричат този дом „Сладкарница Мери“. Често се канят гости и за вечеря. След чаша вино, писателят става разговорлив, лицето му засиява и запява любимия си шлагер:

 

Имате ли баби,

имате ли стари баби, дръжте ги за вас.

Баби или не, стари или не,

щом се казват стари баби, дръжте ги за вас!

 

Имате ли моми,

имате ли млади моми, дайте ги насам.

Млади ли са те, млади или не,

щом се казват млади моми, дайте ги насам!

 

Избухват смехове. В този дом е предпочитан за раздумка от Младен Исаев, Боян Болгар, Павел Вежинов, Радой Ралин, от художници и артисти. Обсъждат се книги, литературни награди, писателски срещи, разправиите в Писателския съюз. Шумно е и задимено от цигарен дим. Мери е душата на сбирките, разговорлива, енергична и приятен събеседник. Дори, когато след време, тя е много болна, пак стои прилично облечена в хола и чака гости. 

 

Понякога Людмил Стоянов е сдържан и вглъбен в себе си. Човек от друг свят. Но когато каже нещо с думи, те звучат като сентенции. В определени моменти обича да разказва спомени, но пред малко хора.

 

Говори за събитията около войните, ученичеството му в Пловдивската гимназия, за многобройните квартири, в които е живял без да плати наем, за художника Борис Георгиев, за баща си, който винаги е наметнат с балтона си, за Пенчо Славейков, П. Яворов и Теодор Траянов, към които изпитвал огромно уважение. Вечните гости в дома му пречат на работата. Обича да разговаря с един или двама събеседници в кабинета си.

 

През 1970 г. Мария Грубешлиева си отива от света. Той е с нея до последния миг. След кончината ù се чувства откъснат от живота, прекършен и съкрушен. Посещава го синът му Юли. От Испания се завръща и дъщеря му Нели. Приятелите му се стараят да не го оставят сам.

 

Пред Петър Динеков с тъга споделя: „Спомних си за своите приятели и познати, а след това и за други хора и дойдох до заключението, че всеки заема чуждо място…“. Прави усилия да живее като преди, но не може. Продължава да работи над белия лист и да пише разкази, отпечатва в списание „Септември“.

 

Излиза от печат повестта „Фата Моргана“. Чете новоизлезли книги. Подрежда архива си с помощта на сътрудничка. Разхожда се до Симеоново, взира се в околностите. Не обича да говори за смъртта, но на една такава разходка споделя: „Тази красота ще я има и след мене“.

 

Угасва тихо само три години след съпругата си на 87 годишна възраст. 

 

Въпреки житейските удари, войните, материалните лишения и полицейските репресии, които преживява, той успява да създаде своите зрели поетични и белетристични творби. И някъде между редовете им признава: „Аз паднах от облаците на романтизма върху твърда земя и зле се натъртих; разтърках очи и видях, че от света на фикциите и химерите, на поетическото бохемство и романтически далтонизъм (в тях и до днес се упражняват много мои събратя), че от върха на „кулата от слонова кост“ съм паднал в дебрите на една сурова и неумолима действителност…“

Източник: http://epicenter.bg/

ЧЕТИ САМО АКТУАЛНИ НОВИНИ http://10bg.eu/

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Харесай ни във Фейсбук