Къде сме? Три отговора от 2020-та
Когато човечеството се забрави, мечът пада. Но то не спира да се надява Чува се откъде ли не – не e имало такава година, не е идвало такова чудо на главите ни. Уникална била 2020-а, с ковида сякаш най-вече. Май вярно е така: няма да забравя кадрите с опустелите улици на градове, които по принцип […]

Когато човечеството се забрави, мечът пада. Но то не спира да се надява

Чува се откъде ли не – не e имало такава година, не е идвало такова чудо на главите ни. Уникална била 2020-а, с ковида сякаш най-вече. Май вярно е така: няма да забравя кадрите с опустелите улици на градове, които по принцип бъкат от живот – Венеция, Рим, Берлин, Амстердам, Париж… Особено Париж, който дори атентаторите не уплашиха и се вдигна след стрелбата в „Батаклан” още по-забавляващ се, още по-жив, още по-шумен, за да покаже, че няма да изостави образа си на световна столица на фриволността. А сега гол, обезлюден, свил се в себе си. Какво да кажем за останалия свят: там, където искаха да не обръщат внимание на „китайския вирус”, както го нарече Доналд Тръмп, си изпатиха – Бразилия, САЩ, Индия. Е, не че другаде не усетиха силата му – Испания, Италия, Белгия, но взеха се мерки, поозаптиха го. COVID- 19, освен че ни стресна, ни и накара да се чувстваме уникални: не са си патили други като нас, не са се самозатваряли, не са се бояли толкова, пише Митко Новков за вестник СЕГА.

Дали?

Няма да отварям дума за войните, не дай боже, такъв вихър да ни сполети, тогава всичките ни мисли за уникалност ще хвръкнат по дяволите, ще мислим само за оцеляване, и то животинско, на биологично ниво оцеляване. Примо Леви го е описал в „Нима това е човек”. Иска ми се даже да кажа, че го е описал великолепно, но знам, че да се използва такава дума за книга, която разказва за унижения и извращение, ще е само по себе си извращение. Но от друга страна, такива книги ни сочат, че самата идея, че едва ли не ние преживяваме нещо, което никога не е било, е малко идея самомнителна, самоуверена, високомерна. През главата на човечеството са минавали всякакви беди – и велико преселение на народите, и велики схизми, и кръстоносни походи, и черна чума, и Колумбови открития, и стогодишни, тридесетгодишни и опиумни войни, и все велики революции, тъй че да се мислим за едва ли не единствените във времето е малко прекалено. Неслучайно, когато избухна ковидът, се появиха толкова спомени от испанския грип, инфлуенцата, покосила сума ти народ след края на Първата световна война. Сещам се за една снимка, много симпатична: две млади момичета с характерните за онова време плисирани поли и плетени жилетки, хванали се под ръка, със засмени очи, а на устата им – маски. Пазят се и те от зараза, от испанската зараза. Тя наистина отнася огромно количество души, 2.3 милиона, сред които и наистина уникални, Гийом Аполинер например. Нашият Иван Милев също е нейна жертва, макар и по-късно, през 1927 г., точно когато животът му потръгва: художник е на Народния театър, живее в импозантна къща в центъра на София, картините му се търсят, известността го преследва. Така че нека не се броим за толкова пострадавши, бедствията висят като дамоклев меч над главата на човечеството през цялата му история. И когато се забрави това човечество, мечът пада…

И все пак – къде сме?

2020 г. беше последната, за която важеше приетият преди това бюджет на Европейския съюз, и трябваше да се появи нов. Да се появи, ама не – Полша и Унгария се запънаха, не щат да им ровичкат в правосъдието и политическите движения, броят го за намеса във вътрешните работи. Донякъде и са прави нашите централноевропейски събратя да се страхуват: и двете бяха жертва на доктрината за ограничения суверенитет, а и я изпитаха на гърба си – унгарците през 1956 г., поляците – през 1980 г. Разбира се, това не значи, че внезапно танкове на ЕС ще се окажат в центъра на Варшава и Будапеща – това да не ни е Съветският съюз; но пък, от друга страна, парите май са по-силни от танковете. Нали го установихме този парадокс още в началото на промените: Германия загубила войната и засипана от стоки и благоденствие, СССР я спечелил, ама крета сред дефицит и недоимък. С други думи, да ти спрат финансовите потоци е не по-малка инвазия, няма как да не се подразниш. Е, събратята биха могли да бъдат малко по окумуш, не така вироглави, сиреч от нас да се поучат: казваме ние „Добре!”, пък после си правим каквото искаме и както ни хареса. Досущ като в казармата. Или като южните съседи гърците, които с тая византийска стратегия сума ти фондове оголиха, докато най-накрая Европа се усети и тях оголи. Ама пак не докрай, въпреки че поставяше условия – солидарността задължава… Като че ли ще задължи и този път – Европа все успява да намери компромис, макар че все по-трудно става. А 2021 г. чука на вратата и ако не се намери – хоп! – може да излезе, че без бюджет остава. А има ваксини да плащаме, нали така?…

Та първият отговор на това къде сме май е този – до под кривата круша.

Там сме, изглежда, под кривата круша, и във взаимоотношенията си със Северна Македония. Ние ли криво им говорим, те ли криво ни разбират, ама българското вето за започване на преговори никак не им се нрави, никак. Ние се натискаме да сме им братя, ама насила братство става ли?

Продължават да се отделят от нас като славяни, нас ни броят за татари, че и доказателства изкарват. Как обаче ще сме татари, след като по времето на Аспарух, когато пресича Дунава и се установява в Онгъла, такъв етноним „татари” изобщо не е съществувал – сложно е да се каже. Татарите се появяват на историческата карта едва през ХI-XII век, и то благодарение на един техен заклет враг – монгола Чингиз хан. Те убиват баща му Есугей (отравят го, за да бъдем точни), а той – след като събира около себе си „хора на дългата ръка”, им го връща тъпкано, като ги разбива и ги включва в пределите на едва започващата да се ражда Монголска империя. Вярно, че е имало татарин, по-скоро монгол, узурпирал българския престол в края на XIII век, синът на Ногай Чака, но него нито го признаваме, нито дълго го търпим. А ако иде реч, не друг, а тъкмо прост българин от Североизтока, Ивайло Лаханата, се справя с татарските орди, опустошаващи страната.

Колкото до окупацията през Втората световна война, войските ни са посрещнати с овации, макар това да не значи много – в тия години българите с бъклици и цветя посрещаме първо немците, а после и руснаците. Тук, на Балканите, сме научени: дай на силния една ракия, та така – ако не ти стане приятел, поне враг да не ти е. С езика ситуацията е по-сложна: че вече трудно ги разбираме северномакедонците, факт е, но пък те ни разбират без много-много да се зорят – пак е факт. Което значи, че е имало време, дето на един език сме си говорили, не сме си ги броили за чужди. А историята, дето ни е удряла по главите, и тя ни е обща; едва Титова Югославия ни разделя, и то така, че вече хич не можем да се разберем.

Та вторият отговор на въпроса къде сме май е този – всеки под своята черга, пък тя къса.

А на културата като че ли се оказа най-къса. Изведнъж епидемията опразни концертни зали, театри, галерии – всичко. Някога хората при такива чуми са се събирали някъде на чист въздух и са създавали „Декамерон”, ние обаче бяхме най-възпрепятствани именно да създаваме. Вярно, италианците пееха по балконите, македонци приспособиха „О, белла, чао” на „Корона, чао”, но това са само ситуационни реакции, много планове пропаднаха. Какво говоря – вирусът затвори дори стадионите, сякаш не е вирус, а световна война. То вероятно поради това мнозина се изпробваха с военни метафори да опишат каква напаст ни е налетяла, но може би по-добри са не военните, а спортните: през цялото време досега той ни нападаше, ние се отбранявахме.

Все едно цялото човечество се беше превърнало в български национален отбор – който го хване, все го бие. Японската олимпиада се отложи с една година, Шампионската лига завърши по никое време и само с по една елиминационна среща, да не говорим за празните трибуни и замлъкналите агитки. Дори Кубрат Пулев го набиха почти без публика. Излезе изведнъж, че онова, което смятахме за празно забавление, ни е всъщност жизнено необходимо: дори премиерът се оплака, че му липсват английските мачове. На него мачове, на други концерти; доколкото знам, дори Новогодишният празничен концерт на Виенската филхармония ще се състои без публика. И честно казано, не си представям как ще стане, след като едно от най-очарователните случвания бяха заиграванията на диригента с публиката.

Древната максима за здрав дух в здраво тяло се преобърна: болни стадиони – болни зали, болни и празни.

Е, можехме да четем книги, но как, след като мнозина от нас са отвикнали? Затова се втурнахме да пишем и четем във фейсбук, туитър, линкедин, които изведнъж се обърнаха на Ганкино кафене. Противостоянието срещу вируса заместихме с противостояния един срещу друг. Социалните мрежи усилиха ефекта от разделенията, разминаванията, несъгласията: едни четат само туитовете на Тръмп и го аплодират, други пък четат тези на опонентите му и го ругаят. Политиката – може би поради липса на футболни мачове – се превърна във футболен мач: „наш’те” срещу „ваш‘те”. Видя се в Америка, видя се във Франция, видя се в България. Няма ли зрелища – тогава ние самите ще си ги организираме. Е, не без помощта на управленците: полицейското насилие в Съединените щати си е открай време болезнена рана, във Франция Макрон слуша единствено себе си, та се налага да му напомнят я „жълти”, я други жилетки, че има и мнения, различни от неговото; в България пък хвърлянето на яйца, развалени домати, че даже и павета срещу правителствени сгради, се превърна в най-разпространения спорт. Мачове ли няма? Театър ли няма? Спектакли ли няма? Или концерти? Ето ви, драги зрители и потребители на социалните мрежи, и мачове, и театър, и спектакли, и концерти. Вярно, тия не галят ухото, особено на властта, но пък хич без шум може ли? Не може, затова си го създаваме.

Та третият отговор на въпроса къде сме май е този – от шумотевицата не можем да разберем.

И от трите отговора на въпроса „Къде сме” следва едно-единствено нещо – и ние самите не знаем, а май и никъде не сме. Стоим си затворени по домовете – объркани и ошашавени, с маски излизаме навън – пак объркани и ошашавени, с дезинфектанти се поливаме – и пак не можем да се намерим. Човечеството се докара до хал, който нищо добро не му обещава, но то пък не спира да се надява. Преди година на Нова година, тази година – на ваксините.

Проблемът е обаче, че никога не се надява на себе си…

Източник: https://www.dunavmost.com/

ЧЕТИ САМО АКТУАЛНИ НОВИНИ http://10bg.eu/

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Харесай ни във Фейсбук