Манолова – лява, а Трифонов – чалгар. Който се хване, хване!
Кой е ляв, и кой – десен? Парадоксът в България е, че човек без ясни политически убеждения, като Борисов, успява да раздели противниците си именно въз основа на изискването за идейна чистота. Който се хване, хване! Коментар на проф. Ивайло Дичев за Дойче Веле Смъртта на СССР доведе до криза на левите партии. Рухна вярата […]

Кой е ляв, и кой – десен? Парадоксът в България е, че човек без ясни политически убеждения, като Борисов, успява да раздели противниците си именно въз основа на изискването за идейна чистота. Който се хване, хване!

Коментар на проф. Ивайло Дичев за Дойче Веле

Смъртта на СССР доведе до криза на левите партии. Рухна вярата в „добрата“ държава, в ефикасността на планирането и насиленото равенство. Всеки тръгна да се спасява поединично: китайците избраха капитализъм без демокрация, „Сириза“ и „Подемос“ опитаха демокрация с по-малко капитализъм, лейбъристите на Блеър, социалдемократите на Шрьодер и нашият Станишев поеха по либералния „трети път“, а социалистите на Нинова и Фицо изненадаха всички като завиха към национал-популизъм с крайнодесни нюанси. Добавете и новите идентичностни политики, екологията, анти/алтер-глобализмите и какофонията се оказва пълна.

Дали поражението на Тръмп ще се окаже начало на подобна криза вдясно? Тръмпизмът, като всичко американско, преувеличи бомбастично тенденции, които вече бяха видими. Алтернативно-дясното, както още го наричат, съчета подкрепа за едрия бизнес и минимизирането на държавата с крайно-дясна реторика на ксенофобия, расизъм, сексизъм и всякакви други трансгресии. Централен момент е едно театрално инатене срещу глобализацията в името на суверенитет, величие, национална гордост и други носталгии. Така описан, предшественици на тръмпизма биха могли да са примерно Берлускони, а защо не и нашите Жорж Ганчев и Сидеров.

Приобщаването на работническата класа към дясното

Както писа американският журналист Никлъс Леман, проблемът на Републиканската партия е, че изразява интересите на две съвсем различни групи: от една страна са провинциалните, необразованите, „лузърите“ – все по-враждебни към миграцията и техническия прогрес, които застрашават работните им места. За тях са предназначени културните войни, мразенето на врагове, тарифите за китайски стоки, фундаменталистките религиозни фантазии.

Абсурдният нео-протекционизъм на Тръмп наистина запази някои работни места; оказа се обаче, че едно от тях струва на данъкоплатеца 250 000, а в металургичната промишленост цели 900 000 долара – суми, с които въпросният обиден на глобализацията труженик би могъл спокойно да доживее до пенсия, рисувайки акварели. Подобна политика цели не спасяването на икономиката, а приобщаването на работническата класа към дясното. Което, впрочем, десните правят и в Европа, където работниците отдавна взеха да гласуват за Льо Пен, а Саркози се обръщаше към „онази Франция, която става рано“.

От другата страна са милиардерите, колеги на самия Тръмп. Те очакват обичайното – ниски данъци, дерегулации. Според „Блумбърг Уелт“, за четирите години на неговото управление 200-та най-богати американци, представляващи 0,00006% от населението на страната, са увеличили благосъстоянието си от 1,8 на 2,8 трилиона долара. Цената на това е безотговорното надуване на дълга – от 19 през 2016 до 27 трилиона в края на мандата. Бъдещето плаща за безотговорното настояще, а светът поема бремето на американската печатница за пари. Тук тръмпизмът прекрачва една червена линия на стария консерватизъм – фискалната дисциплина – и с това отива по-наляво от левите, които доскоро критикуваше като разточителни. Забележете, че много подобна е ситуацията в Унгария – просто ролята на печатницата за пари там играят европейските фондове, с които умело жонглира алтернативно-десният Орбан. И ако обикновеният човек получава своята доза емоции, а милиардерите – своите милиарди, ударена се оказа средната класа – онази, която разчита на труда и образованието си. И която в последна сметка събори популиста.

Американският пример показа и друго: единството на двете много различни социални групи, които републиканците представляват – на Мейнстрийт и Уолстрийт, както там казват, до сега се крепеше върху заплахата на комунизма. Краят на Студената война извади напред противоположния характер на интересите им. Тръмп не случайно опита да започне нова студена война с Китай, но тази работа е по-друга, защото Китай не застрашава американо-центричната глобализация, а тъкмо обратното, възползва се от нея. Какво дясно остава в една Републиканска партия, която тръгна срещу свободната търговия и световното разделение на труда? А може би наблюдаваме размяна на местата (както вече се е случило с отношението към робството) – Републиканската партия на бизнеса става партия на труда, каквато досега беше Демократическата и обратно.

В Европа ролите на дясното и на крайнодясното се играят от различни актьори. У нас, например, докато големият партньор направлява финансовите потоци, малкият радва народа с различни възмущения и величия; „хляб и зрелища“, както са казвали древните. Подобно разделение на труда видяхме в кратко просъществувалите коалиции във Виена и Хелзинки съответно с Партията на свободата и на Истинските финландци. Изкушението ще нараства успоредно със загубата на реални представителства и политическата безпомощност пред глобалните процеси, характерни за съвременния свят. В старите европейски демокрации все още има морални спирачки пред коалирането с крайнодесните, но с времето моралната непримиримост поотслабна, пък и самите крайнодесни вече не са съвсем фашисти – адаптират се към света на медийното зрелище.

Проблемите на българското дясно

Тия въпроси, разбира се, стоят и пред българските десни. Популистите от ГЕРБ решиха да се тръпмизират, разчитайки, че националистите ще осигуряват зрелището с техните джендъри, крадци на история и евробюрократи под акомпанимента на Пеевските медии. Чува се дори, че могат заедно да се явят на изборите, както направиха, канибализирайки СДС.

Подобни компромиси едва ли тревожат ГЕРБ; не смути десните им разбирания и безразборното раздаване на пари. Основното в тръмпианския формат е колоритният народен лидер, който изпълва телевизора, възмущава, поражда градски легенди, мемове и дори народни песни на принципа „няма лоша реклама“. Не знам само доколко Борисов ще посмее да се опълчи на Европа и глобализацията, все пак основният му ресурс е, че слуша по-големите батковци и каки. Но всичко друго си го има.

„Демократична България“ днес изглежда най-далеч от тръмпизма. Тези хора така и не овладяха хватките на популизма; призовават към разумно действие, залагат на сложни теми като съдебната реформа. Но медийният свят има своите закони и сериозен проблем за тях ще бъде липсата на един лидер, главен герой на политическия сериал. Вярно, че Христо Иванов излезе напред, но за много той е недостатъчно десен и полифонията продължава. ДБ постепенно осъзна, че комунизмът си е отишъл и че, подобно на американските републиканци, трябва да избират между Мейнстрийт и Уолстрийт. Като ги слушам, имам чувството, че се гнусят от едри бизнесмени, което е странно за дясна партия. Не ги виждаме често и сред „народа“. Компромисният им избор е да представляват дребния предприемач, който хем е частник, хем не е изедник. Това кара някои да ги обиждат на либерали (да, тази дума у нас е обида!) и дяснолиберална идентичност вероятно би им паснала добре, само дето центристките партии обикновено са готови да влизат в различни коалиционни формати, а ДБ са избрали невъзможната цел да правят политика без да си цапат ръцете. Идейната им вярност към едно идеализирано, несъществувало никога дясно може да се окаже най-големият им проблем.

Ясно ли е кой е ляв и кой – десен?

Дали антиуправленска констелация от Триото, Манолова и Трифонов ще търси някаква обща идеология отвъд събарянето на ГЕРБ, дали изобщо ще са заедно – това е засега неясно. Протестът ще се събуди отново, ако има силен повод – например някакъв нетърпим скандал, какъвто управляващите умеят да произвеждат. Но какъв ще е идеологическият ефект от него не можем да предвидим. Моралът и нормалността са преди политиката, затова се изкушавам да мисля, че тъкмо те, а не идеологията на Демократическата партия отърваха американците от Тръмп.

У нас идейното разделение се внушава от експертите на управляващите – Манолова била лява, Трифонов бил чалгар. Точно така беше в Америка, където Тръмп насъскваше своите хора срещу предполагаемите социалисти насреща. Парадоксът е, че едни хора без твърди политически убеждения, като например Тръмп или Борисов, успяват да разделят противниците си въз основа именно на изискването за идейна чистота. Който се хване, хване! Да отбележа и това, че най-ясно заявилият дясната си републиканска ориентация беше г-н Цветанов, който с тази си политическа марка май купи фабрика на осми септември.

След краха на СССР, след кризата, предизвикана от Тръмп вдясно, ще става все по-трудно да се очертават стабилни идеологически посоки. Социалните слоеве са с неясни очертания, политиката се прави в движение, с туитове. Ясно ли е кой е десен и кой ляв? Ще виждаме партии, конституирани à la carte, по конкретна тема. Десни или леви, ще спорят само политолозите; а ние ще следим героите от серия в серия, любими или омразни, но винаги интересни. Пък може да се научим по-бързо да се ориентираме кога да превключваме канала, а?

Източник: https://www.dunavmost.com/

ЧЕТИ САМО АКТУАЛНИ НОВИНИ http://10bg.eu/

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Харесай ни във Фейсбук