Иван Гранитски: Александър Геров – скитникът между живота и смъртта
Автор: Иван Гранитски          1 Съдбата бе благосклонна към мен да ми подари няколко късни приятелства с големи български писатели, които днес, все повече се убеждаваме, са се превърнали  в част от класическото наследство на новата българска литература – Йордан Радичков, Николай Хайтов, Вера Мутафчиева, Генчо Стоев, Валери Петров, Леда Милева, Богомил Райнов, Стефан Продев, […]

Автор: Иван Гранитски

         1

Съдбата бе благосклонна към мен да ми подари няколко късни приятелства с големи български писатели, които днес, все повече се убеждаваме, са се превърнали  в част от класическото наследство на новата българска литература – Йордан Радичков, Николай Хайтов, Вера Мутафчиева, Генчо Стоев, Валери Петров, Леда Милева, Богомил Райнов, Стефан Продев, Дамян Дамянов, Павел Матев, Ивайло Петров, Христо Фотев…

В тази фаланга ярки творци особено място заема Александър Геров. Случи се така, че в началото на 90-те години на миналия век нашите срещи станаха почти всекидневни. Вече бяха започнали така наречените демократични промени – улицата бушуваше, крясъци и анатеми изпълваха публичното пространство, рушаха се стари кумири, нови не се появяваха, (освен мимолетните шумотевици на плебеи – кречетала, издигнати по ирония на историята за месец-два катофойерверковиполитически еднодневки).

По онова време като директор на издателство „Христо Ботев“ си поставих свръхзадачата да започнем няколко знакови поредици, в които да представим най-доброто от българската проза, поезия, критика, публицистика, детска и научна литература. Съвсем естествено първите заглавия, които подготвихме и издадохме за година-две, бяха около петдесет тома проза и поезия, съдържащи най-емблематичните творби на споменатите и други автори. Една от първите книги поезия бе том с избрана лирика на Александър Геров с емблематичното заглавие „Хора и звезди“. В продължение на десетки срещи дълго умувахме с автора за съдържанието на тома и неговото заглавие. Накрая самият Александър Геров роди и заглавието, което според мен дълбоко съответства и отразява цялостната му поетическа философия.

         2

         Александър Геров и като поет, и като човек, бе във всяко отношение удивителна личност. Онези, които го познаваха отблизо, винаги се поразяваха от почти детската му наивност, простодушност и непосредност. Между поетите от поколението на 40-те години на миналия век (а тук освен споменатите Богомил Райнов и Валери Петров, трябва да добавим Никола Вапцаров, Александър Вутимски, Веселин Ханчев, Иван Пейчев, Божидар Божилов) творчеството на Геров заема особено място. Ранните творби на поета са осветени от своеобразен юношески романтичен блясък. Стихотворения като „Безизходност“, „На Димчо Дебелянов“, „Родина“, „Епоха“, „Двубой“, „Манифест“, „20 век“, отразяват катастрофичния дух на епохата – разгаря се най-унищожителната и най-кръвопролитна световна война, в която отделният човек се превръща в безпомощно пушечно месо и невинна жертва на глобалните военно-политически сблъсъци.  Времето от края на 30-те и началото на 40-те години е период, в който Никола Вапцаров и Александър Геров са не само близки приятели, които често беседват помежду си, но и ползват сходна стилистика, вълнуват ги едни и същи мотиви и идеи, внушенията им дишат обяснима публицистична заостреност и рязкост.

         3

Ранната лирика на Александър Геров има подчертано урбанистично излъчване – и той подобно на своите съвременници Богомил Райнов и Александър Вутимски усеща мрачните и неприветливи послания на големия град, витаещите във въздуха напрежение и страх, усещането за безпомощност и беззащитност на обикновения човек пред жестоките трусове на епохата. Военното време с неговата безчовечност и смъртен хлад отрано насочва погледа на поета към вечния сблъсък между живота и смъртта. Още тогава в лириката на Геров се появяват мотиви, към които той постоянно се връща до края на живота си.

Поетът непрекъснато разсъждава върху загадката на времето. В разгръщането на индивидуалното и колективното социално време той иска да прозре енигмата на смъртта, безсмъртието, прераждането, непрестанните човешки превъплъщения. И е постоянно раздвоен между надеждата, че е своеобразен създател на магически светове и съмнението, преминаващо в мъчително чувство, че въпреки това не може да съдейства за постигането на хармония в обществото и света. Самият Геров посочва в редица свои творби, че усилието е неговата съдба. И противоречиво напрегнатата му мисъл винаги е обладана от несекващото усилие да се прозрат метафизичните мащаби, цел и смисъл на Битието.

От тази гледна точка Александър Геров е един от най-философско умонастроените автори в новата българска литература. Цялата му поезия е изградена върху резки антитези: просветление-отчаяние, пасторални тоналности – катастрофичниразмишления, копнеж-апатия.

Изтънчената болезненост на чувството, постоянната мисъл, че човек е раздвоен между хармонията и дисхармонията, между съзиданието и разрушителните инстинкти, придават на лириката на Геров често пъти загадъчност и даже мистичност на внушенията. Може би затова литературният критик и философ Панко Анчев твърди, че това е може би най-загадъчният български поет – толкова различен и единосъщ е той, носител и изразител на диаметрално противоположни мотиви, чувства, страсти, образи и интонации.

4

Болезнената чувствителност в лириката на Александър Геров идва от непрестанния стремеж към универсалност и в същото време невъзможността тя да бъде постигната.

Стихотворението „Вик“ като че ли ни предава най-дълбоката обобщена представа за мистичното взиране и опит да се обхване образа на смъртта:

Морето не мълчи бездушно.

Морето е самата смърт,

която своя пулс прислушва

в дълбочините на светът.

 

Там спят (сред адски ледни хали

и сред тайфун, що лес руши),

като кристали засияли,

успокоените души.

Поетът, според Александър Геров, е волтовата дъга между живота и смъртта. Често пъти той одухотворява смъртта, разглежда я като конкретно човешко същество или най-малкото като състояние, което не плаши човека със своята отвъдност, а го привлича със странна и особена мекота и ласкавост. Един път поетът мечтае да се върне в майката земя, „дълбоко при влажните корени“, където ще забрави сълзите и обидите и ще бъде щастлив сред „треви и цветя и трептящи крила“; друг път вижда как пред него:

…стои като загадка

красивата потайна смърт

Трети път той гледа с философска извисеност и разбиране към непознатата с косата:

Тя не е ни грозна, нито страшна,

както я рисуват по света –

тя е целомъдрена и ясна:

проста и спокойна е смъртта.

 

5

         Удивително е как у Александър Геров съжителстват едновременно творби, в които главният мотив е смъртта, размишлението върху загадката на живота, на времето, преходността и пр., със стихотворения, изцяло изградени върху светло, пантеистично, дори пасторално чувство. Тук виждаме другото лице на поета – простодушие, непосредност на чувството, несдържан възторг от красотата на природата, почти детска наивност и безизкуственост. Може би обяснението е в неговата уникална поетическа философия. Той виждаше човешкото излъчване на звездите, но усещаше и звездната светлина у човека. Твърдо убеден беше, че и органичната, и неорганичната материя имат душа, чувствителност, своеобразен разум и съставят едно хармонично цяло, което в постоянните си превъплъщения, прераждания и трансмутации следва великия замисъл на Демиурга към безкрайно и безначално развитие.

         6

      В един невероятен слънчев октомврийски следобед на 1993 година седяхме с Александър Геров в градинка близо до неговия дом. Поетът наблюдаваше някакво странно врабче с почти човешки очи, което подскачаше по алеята пред нас. “Виждаш ли тези очи? – попита ме той. – Не ти ли приличат на танцуващи звезди?” И докато врабчето втренчено ни гледаше, ние се впуснахме във фантастични разсъждения за границите между отделните светове, за вратата от светлина, която отделя Будността от Съня, Живота от Смъртта, Битието от Небитието.

Геров обичаше да разсъждава много за мистериите на живота и смъртта. Затова той постоянно разговаряше в своята лирика с живата и неживата природа. Всъщност той вярваше, че всичко е живо. И знаеше, че всичко е едно, както твърди още Хераклит Тъмния.

– Какъв е цветът на вратата между живота и смъртта? – попитах го веднъж. – Виждаш ли движението на душата?

– За мен няма врата, а по-скоро златист реещ се воал – отговори ми той, – и душата като ярка слънчева сфера безмълвно пътешества из неведомите пространства.

Поетичният кораб на Александър Геров, с който той се носи из пространствата на смъртта и живота, е изваян от разтърсваща страст и томителна нежност, от слънчева печал и мрачен възторг. По непреодолимото си, почти мистично влечение към смъртта Геров е близък до Яворов. Затова пътешествайки из необятните й дълбини, той прилича на аргонавтите в своята неистова изследователска жажда и страст.

Увлича ме смъртта. Пленява

ме нейният велик покой.

Настъпва отдих и забрава,

където се докосне той.

В огромна слънчева пустиня

аз вече съм изпепелен.

Мен нищо вече не боли ме…

Изобщо аз не съм роден.

                              (“Материя”)

– Понякога летя наяве, не само насън – споделяше с мен често поетът. – В летенето наяве аз си бърборя кротко с цветята и дърветата, облъчва ме светлината на нежните им речитативи, чувам флейтите и валдхорните на галещия или бушуващия вятър…

При подобни разговори Геров все повече ми заприличваше на блещукаща свещ в океана на световната хармония. Самият той ставаше статуя от светлина, сияещо кълбо. Собственото му сияние се превръщаше в своеобразен поетичен звездолет, с който той лети във времето. Сигурен съм, че за него нямаше Минало, Настояще и Бъдеще. Той беше над тях и отвъд тях.

Ето защо редица творби на поета, които изследват мамещата тайна на смъртта, всъщност търсят превъплъщенията на живота. Те искат да прозрат мистериите на материята, която преминава от едно в друго състояние и изгражда различни светове. Думата “смърт”, която инак би трябвало да е натоварена с най-много здрач, мрак и скръб, у поета е светла, прозирна, феерична, дори заредена с мечтателност.

Нашите майки седемдесетгодишни

са вече малки момиченца.

Те се разхождат под цъфнали вишни

и къткат пиюкащи пиленца.

Гледа ги слънцето с нежност и страх,

милва ги и им се радва,

и предпазливо надвесва над тях

своята огнена брадва.

                                       (“Слънце”)

Можем ли да смятаме в такъв аспект, че поети като Геров са напуснали нашия живот и свят? Те живеят не само в съзнанието ни. Те са духовният хемоглобин на българската поезия, който поддържа жива нейната висока традиция. Словото на Геров прекрачва границите на поезията. То е Философия, Вяра, Светлина. Затова, размишлявайки за този поетичен скитник между звездите, ние се реем из прелестите на българската природа, чувстваме енергията на българския дух.

Не усещате ли как от своите огромни слънчеви пустини поетът ни изпраща вълни от любов и благост? Неговите лирични послания сякаш материализират думите на евангелиста: “И светлината свети в мрака, и мракът не я обзе.” Поезията на Геров свети в мрака на нашия делник. И като блестяща, пътуваща през времето сфера тя ще ни изведе към брода на Надеждата.

         7

         Александър Геров мечтаеше за хармония в човешкото общество, подобна на тази, която виждаше в природата и усещаше като лъчетворящии добротворни посланията на звездите. Уви, времето, в което той живееше, му поднасяше постоянни примери на безсмислено разрушена хармония, взривове на необяснима злост, омраза, насилие, завист, убийства, войни, метежи, революции и всякакви катастрофични социални потресения. Така в 1956 година, десет години след поредната социална промяна в Отечеството, породила толкова надежди, Геров роди може би най-страшното и разтърсващо стихотворение в новата българска литература. Стихотворението „Мъка“ предава с изключителна сила рухналите илюзии на поета и мъката му по неговите другари, загинали за благородни каузи:

         Аз видях абсолютното нищо;

         бе по-страшно от смърт в скотобойна;

         бе брутално, безпринципно, хищно –

         бе разумно и хладно спокойно.

 

         Аз видях го във хора различни,

         с охранени, гойни лица –

         в хора, устните хитро облизващи,

         в спапирусените им сърца.

 

         Тези хора без срам и за всичко

         си намираха днес обяснения;

         не познаваха чисти усмивки,

         нито сълзи, нито угризения.

 

         Те рисуваха, пееха, пишеха

         с много устрем и много размах,

         а пък в себе си друго си мислеха

         и поглеждаха гузно със страх.

 

         Те във своята ситост умуваха,

         че би трябвало да поживеем,

         да си хапнем и да пофлиртуваме,

         да си пийнем и да си попеем.

 

         И сърцето ми гневно удари,

         със юмрук блъсна мойте гърди.

         Аз заплаках за наште другари,

         покосени в поля и гори.

 

         И плачех аз, и им завиждах

         за сърцето, което мълчи –

         за детинските техни усмивки

         и за мъртвите техни очи.

 

         8

         В редица свои стихотворения Александър Геров прибягва до своеобразни задочни диалози с други големи български поети – Димчо Дебелянов, Пейо Яворов, Христо Ботев, Гео Милев, Никола Вапцаров,  Атанас Далчев, Александър Вутимски, Никола Фурнаджиев, Богомил Райнов и пр. Той цитира мотив от споменатите поети и предлага своите поетически вариации и трактовки по темата. Анализирайки тези творби, ще видим не само духовното сродство на Геров със споменатите автори, но и изключително любопитния процес на интерпретирането на близки мотиви, идеи и проблеми в създаденото от инак толкова различните като натюрел и поетика автори.

Може би най-характерно в това отношение е „Коментар“  – творба, в която Геров се оттласква от едно четиристишие на Димчо Дебелянов от прочутото му стихотворение „Черна песен“:    „На безстрастното време в неспира/        гасне мълком живот неживян./ И плачът ми за пристан умира,/     низ велика пустиня развян.

         Ето и поразителния поетичен коментар на Геров:

         Смъртта за теб ще бъде пристан

         за още дълги векове,

         дордето със брада, усмихнат,

         духът ми ще те позове.

 

         Хората още ще умират,

         преди смъртта да победим.

         А пък пустинята – всемира –

         ний все пак ще очовечим.

Александър Геров вярваше, че човечеството един ден ще покори всемира, ще открие нови светове с нови цивилизации и което е най-важното – ще изтръгне човека от хилядолетните му зависимости от етнически, расови, политически и други предразсъдъци, и ще го доближи до постигането на крайната цел – всеобща хармония и господство на разума над инстинктите. Добре е днес постоянно да си припомняме прозренията на удивителния поет Александър Геров.

Източник: http://epicenter.bg/

ЧЕТИ САМО АКТУАЛНИ НОВИНИ http://10bg.eu/

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Харесай ни във Фейсбук