„Мутри, вън!“, или как ехото заглъхва
От водач на бунтовните маси президентът се върна към старата си, по-безобидна роля на дразнител на управляващите Само преди няколко месеца Румен Радев направи нещо, което изглеждаше немислимо за действащ президент – с вдигнат, бунтовен юмрук се присъедини към разгневеното срещу властта множество на улицата и го призова: „Да изхвърлим мафията от изпълнителната власт! Да изхвърлим мафията от […]

От водач на бунтовните маси президентът се върна към старата си, по-безобидна роля на дразнител на управляващите

Само преди няколко месеца Румен Радев направи нещо, което изглеждаше немислимо за действащ президент – с вдигнат, бунтовен юмрук се присъедини към разгневеното срещу властта множество на улицата и го призова: „Да изхвърлим мафията от изпълнителната власт! Да изхвърлим мафията от прокуратурата!” Обръщението беше безпрецедентно, направо изглеждаше като началото на революция. Сякаш всеки момент държавният глава щеше да поведе протестиращите на щурм срещу бастионите на статуквото, пише Людмил Илиев във вестник Сега.

Това усещане се оказа невярно, макар че трябваше да мине известно време, докато се разсее. Междувременно недоволството по улиците на София се разрасна неимоверно, а напрежението, което винаги съществуваше между Радев и премиера Бойко Борисов, прерасна в открита война. Сблъсъкът между първенците на държавата беше неравен – цялата власт винаги е била в ръцете на правителството и парламента, които следват повелите на Борисов. Радев обаче имаше подкрепата на значителна част от протестиращите. А знамето на каузата му започнаха да развяват много нови и стари политици, които искаха да използват високия (за България) престиж на президентската институция като трамплин, за да отскочат нагоре в политическата игра.

Мутри, вън!“ беше ярък и точен слоган, но малко по малко протестната енергия на гражданите отслабна. Хората се върнаха по домовете си, а тълпите, които всяка вечер се събираха да демонстрират край президентството, оредяха и в един момент напълно се стопиха. Същото се случи дори по-рано с новата репутация на Радев като народен трибун, след като държавният глава спря да излиза сред хората. Вероятно беше преценил, че не бива да подхранва обвиненията на управляващите, че окуражава уличните размирици. Каквато и да беше причината, връзката, която се беше установила между активното гражданство и държавния глава, се скъса също толкова внезапно, колкото се роди. А с това рязко намаля и политическата тежест, която му донесе публично заявената му подкрепа за бунта срещу властта.

Същото негативно отражение даде и отказът на Радев да се ангажира тясно с политическите противници на правителството. А такива се нароиха много през последните месеци – множеството опозиционни партии партии вътре и извън парламента, неформални групи като „Отровното трио” и „Системата ни убива”, инициативи като „Изправи се.БГ” на Мая Манолова.

Тук президентът беше изправен пред изключително сериозен избор. Можеше да продължи „революционната линия” като открито събере политическата опозиция под своя покрив и намери формат, в който да я обедини срещу управляващите. Можеше да предприеме и най-крайната стъпка – да отстъпи от поста си, да се заяви ясно като политическа алтернатива на Борисов и ГЕРБ, и да засили натиска за оставка на кабинета и предсрочни избори. Подобни ходове обаче носеха със себе си всевъзможни рискове за авторитета му и политическото му бъдеще. В крайна сметка, той предпочете най-безопасния за себе си вариант – остана на „Дондуков” 2, откъдето хвърляше стрели срещу управленските решения на правителството и мнозинството в парламента при всеки удобен повод.

Но като се отказа от по-активна политическа роля, той не спечели нищо кой знае какво. Не успя да се предпази от нападките, че политизира президентската институция – с такива обвинения управляващата коалиция продължи да го обсипва без прекъсване. И с право – в мига, в който излезе с лозунга „Мутри, вън!”, Радев заяви ясна политическа позиция срещу правителството. Имаше шанса да я развие и задълбочи, да преобърне съотношението на силите на българската политическа сцена. Вместо това остана пасивен, докато протестите угаснаха, и се върна към старата си роля си на дразнител на управляващите. Последно така се прояви с опита си да наложи проекти на свои съмишленици по линия на националния план за възстановяване и устойчивост – нелоша инициатива, но от политическа гледна точка е само леко ужилване за управляващите. Същото може да се каже и за решението му да не отлага парламентарните избори – така ще поизпоти ГЕРБ и „Обединени патриоти”, които още нямат никаква идея как да организират вота в условията на нестихващата епидемия.

И остава въпросът – какво ще прави Радев оттук-нататък, след като народните вълнения утихнаха, а с тях си отиде и новопридобитата му сила? В предстоящото голямо политическо събитие – парламентарните избори, ролята на президента ще бъде крайно ограничена. Това може да се промени, ако управляващите го натиснат да отсрочи вота. Те обаче едва ли ще се решат на подобен ход, тъй като иначе биха се изложили на атаки, че се опитват да се удържат на власт извън мандата си.

Ситуацията можеше да бъде съвсем различна, ако Радев беше изоставил „Дондуков” 2, за да преследва реална политическа кариера. В нито един момент обаче той не показа склонност за такава радикална стъпка, която потенциално можеше да измени българския политически пейзаж. В същото време няма изгледи да се повтори онова невероятно благоприятно за него стечение на обстоятелствата, което го постави в центъра на българската политика през лятото. Тогава изумителната със своята агресивност атака на прокуратурата срещу президентството съвпадна с акцията на опозиционния лидер Христо Иванов пред крайморската резиденция на Ахмед Доган – а резултатът беше експлозията на гражданското недоволство през следващите месеци. Поучено от тежкия удар, който понесе имиджът му, държавното обвинение вече не се перчи открито на президента.

За капак на всичко в отношенията на Радев с БСП партията, която го носи на рамене до поста му, се появиха пукнатини. Това пролича при странния скандал около бившия началник на кабинета му Калоян Методиев, който трябваше да напусне позицията си, след като посети сбирка, свикана от соцлидера Корнелия Нинова. Тогава водачът на БСП за първи път показа открито раздразнение от човека, с който иначе така се гордее (победата на президентските избори през 2016 г. е единственото, с което партията й може да се похвали за последното десетилетие). И даде на Радев да се разбере, че ако той се яви на вота за държавен глава през 2021 г., подкрепата на левицата за него не е нито сигурна, нито безусловна.

А преследването на втори мандат на „Дондуков” 2 е единственото, което остава за Радев при настоящите обстоятелства. Вероятно той никога не е търсил и нещо друго, ако се вземе предвид всичко казано досега. Проблемът му е, че ако се задоволи с президентския пост, Радев на практика се отказва от всички претенции да „промени системата” – нещо, за което говори и настоява от толкова години. От президентството няма как да го направи, лостовете на властта са в парламента и Министерския съвет.А може би „голямата промяна” просто не е истинският му приоритет. Какъв друг извод може да се направи?

Източник: https://www.dunavmost.com/

ЧЕТИ САМО АКТУАЛНИ НОВИНИ http://10bg.eu/

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Харесай ни във Фейсбук